Понятия и Термини:

Полис=общото
политика = уреждането на обществените работи
 

Просвещение

Понятието "просвещение" характеризира преобладаващото през 18 век духовно движение на европейската интелигенция. Негов отличителен белег е доверието в разума, като решаващ източник на всяко познание, като ръководно начало на човешкото действие и като мерило за всички ценности. През 1784г. в своята творба "Какво е Просвещение?" Кант дефинира Просвещението като "изход на човека от неговото самовиновно непълнолетие". В разумното мислене и в едно определено от разума действие, Просветителите виждат гаранцията за постоянен напредък на човечеството в побеждаването на природните сили, както и за постигането на справедлив социален ред.
Социално-историческият фон на Просвещението е стопанският и социален напредък на градското население, чийто стремежи към еманципация от своя страна получават важни импулси от Просвещението. Просвещението подготвя духовния път към Френската Революция. Идейно-историческите корени на Просвещението са в хуманизма, в реформацията и в рационалните философски системи на 16 и 17 век (Спиноза, Декарт).
Просвещението е общоевропейско явление, което се простира чак до Северна Америка. То намира първия си израз в Холандия и Англия, където философи и учители по държавно право като Т. Хобс и Дж. Лoк развиват идеята за присъщото на човека по рождение естествено право  за естествената религия, за обществения договор и за вродените човешки права. По този начин те поставят под въпрос както определеното "по божие благоволение" място на краля, така и претенциите на църквите да бъдат най-висшата решаваща инстанция по въпроси на морала, в областта на науката, литературата, изкуството и възпитателното дело.
Просвещението разгръща голямото си интелектуално, обществено и политическо въздействие във Франция. Негови значими представители са Волтер, Монтескьо, Русо, Дидро, Холбах. В областта на държавните и обществени теории Монтескьо развива по английски образци теорията за Разделение на власта на изпълнителна, законодателна и юридическа под покрива на една конституционна монархия. Волтер също се придържа към идеала за просветения монарх и изисква политически права само за имотната класа. Противно на това Русо представлява идеята за Народен суверенитети равноправието на всички граждани. От тук произтича неговият призив за република.
Държавническите и гражданско-правни идеи на френското Просвещение и неговият призив за човешки права имат голямо влияние извън Франция, най-вече върху водачите на американското движение за независимост (T. Джеферсън, T. Пейн). Те намират отзвук в Декларацията на независимостта на северноамериканските колонии, "Virginia Bill of Rights" и американската конституция. От там те въздействат обратно върху Френската Революция (виж Тематичен комплекс Човешки права: Документи).

Checks and Balances /пречки и равновесия

(англ., Checks and Balances /"пречки и равновесия"): характерният за конституцията на президентската демокрация на САЩ основополагащ принцип, според който в рамките на системата на Разделение на властта държавните власти трябва да са почти еднакво силни, или равновесни, за да може взаимно да си "пречат" в упражняване на властта, да се ограничават и по този начин да ?? избягва злоупотребата с държавната власт.

Изпълнителна власт(Exekutive)

(от лат. executio = изпълнение, извършване): на създадената и упражнявана от правителството част от държавната власт. Тя се нарича екзекутивна, изпълнителна власт (= "изпълнителна" или "извършваща", защото тя има в изградената на принципа на Разделение на властта правова държава задачата да изпълни, съответно да осъществи взетите от Законодателна власт ("законодателна власт") важни политически решения. Правителството в случая притежава функцията да взема политическите решения в рамките на конституцията и на основание на законите, и да ръководи държавата; административните органи трябва на практика да приложат тези решения.

Федерализъм

(от латински foedus, "съюз"): Обединение на няколко държави с едно общо правителство, като отделните членове на съюза до голяма степен са на самоуправление. Различават се държавен съюз и съюзна държава. Общият белег на всички федеративни идеи е принципа за съхраняване самостоятелността на всеки член, и в същото време задължението му да работи според собствените си способности за общото благо (провизорен принцип). (...) Теоретически федерализмът е обоснован във Франция от Монтескьо.

Обществен договор

Споразумение на членовете на дадено общество относно съвместното съществуване; имано предвид повече като чисто теоретична обосновка и обяснение на обществото и държавата, разгледано преди всичко в науката за естественото право (Августин, Тома Аквински). Склонността към общуване в човешката природа води до държавно единство и консенсус между членовете на обществото относно съответен организационен ред. Хобс вижда в своя "Левитан", изхождайки от характера на човешката природа, в която е заложена склонността към взаимно разрушаване, само едната страна, обществото в подчинение пред държавата. От друга страна Пуфендорф изобразява двете страни на обществения договор (подобно на Монтескьо), докато Русо намира в крайна сметка, чрез различаването на общата и партикуларна воля, началната градивна формула, че всеки се подчинява на себе си, когато следва държавния закон, издаден с неговото съгласие; според естественото пренасяне на неговите права върху държавата, човек получава тези същите права обратно като граждански права.

Законова инициатива

Внасянето на законопроект в парламента, обвързан с молбата представеният законопроект (законово предложение) да бъде обсъден в парламента и да се вземе решение по него. Правото на законовата инициатива (инициативно право) е притежавал по правило в конституционните монархии на 19 век само монарха, в една президентска демокрация то се притежава само от членове на парламента, а при парламентарната демокрация - от членове на парламента и правителството.

Разделение на властта

Разделението на властта, разпределянето на функциите на държавната власт в законодателна, изпълнителна и юридическа власт (Законодателна власт , Изпълнителна власт , Юрисдикция) с изискването, че упражняването на тези функции не може да бъде концентрирано на едно място. Този принцип е въведен от Дж. Л?к ("Two treatises on government" 1690) и преди всичко от Монтескьо ("De l'esprit des lois" 1748) в борбата срещу абсолютистичната държава, и важи и до днес като основа на модерната конституционна държава. Чрез пренасянето на функциите върху парламента, правителството и административния апарат, както и върху независимите съдии, употребата на държавна власт трябва да бъде държана в равновесие чрез взаимен контрол (баланс на властта), и по този начин да бъде възможна защитата на гражданството от произволни посегателства от страна на държавата.В днешно време Федерализъм също е елемент от разделението на властта. Принципът не намира приложение в разделението на властта при диктатури. Законодателството и пълномощията на изпълнителната власт тук в повечето случаи са на едно място, освен това независимостта на правосъдието като цяло се ограничава или премахва.

Идеология

(от гръцки, учение за идеите): Учение за социалната и политическа действителност на обществото с претенции за общовалидност. То може да се превърне в заместител на религия, (например вярата в напредъка), или да прерастне, както при Марксизма и Ленинизма, в едно общо световно и историческо обяснение, свързано с бъдещо, почти религиозно очакване. Най-общо казано: Взаимозависима теоретично обоснована политическа представа или убеждение.

Разделение на властта

Изпълнителна власт

В една правова държава, изградена на принципа на Разделение на властта  законодателната власт се упражнява от парламента; той е законодателят и чрез неговото законодателство се взимат основните политически решения, които Изпълнителна власт трябва да изпълни или осъществи. Понеже законодателната власт в една демократична държава е в ръцете на избраните от народа депутати, тя се приема за най-високата по ранг от държавните власти.

Легитимност /Легитимация

(лат. legitimus = законен): законността на държавно господство. Една държавна власт и нейното упражняване са легитимни, когато те са в съответствие с представите за право и справедливост, и намиращите се в основата им етични ценности и норми, които са признати изцяло в човешкото общество, върху което държавата упражнява господство, като основополагащи. Всеки държавен режим има нужда от оправдание (легитимация, легитимиране), ако иска да упражнява своята господстваща власт с минимум съгласие от страна на гражданството, а не само с физическо или психическо насилие или дори терор, и да просъществува дълго.
В една демокрация държавното господство е тогава легитимно, когато (a) произхожда от народа и е упражнявано в съответствие с преобладаващата народна воля, това означава когато притежателите на държавна власт директно или индиректно и само за определено време биват избирани от народа и могат да бъдат контролирани; (б) държавната власт се упражнява в съответствие със залегналите в конституцията принципи, особено тези на легалността, Разделение на властта и валидността на основните права.

Парламентарна система

Една особена разновидност на Репрезентативна система и на Парламентаризъм, която се характеризира със следните признаци:

1. тясна връзка между правителство (Изпълнителна власт) и парламент (Законодателна власт);

2. Съвместимост (съчетаност) между правителствена служба и депутатски мандат, т.е. шефа на правителството и министъра принадлежат по всички правила едновременно на фракцията на мнозинството като депутати;

3. политическа отговорност на правителството спрямо парламента, такава, че то да може да бъде свалено с вот на недоверие; 4. правото на правителството да разпуска парламента и да предизвиква нови избори. Това, което се отнася до основния критерий, парламентарната отговорност, вота на недоверие може да бъде отправян срещу правителството, шефа на правителството или отделни министри като предложение за порицание, като отхвърляне на даден закон, с чието внасяне за разглеждане правителството свързва въпроса за доверието, или като отказ от вот на недоверие. Ако в такива случаи правителството загубва доверието, то трябва да се оттегли, като продължава да упражнява своята работа на действащо правителство до сформирането на ново, избрано с парламентарно мнозинство.

Парламентаризъм

Конституционна система, в която избраният от народа парламент влияе върху сформирането на държавната воля и го контролира. При това принципно на парламента се пада задължението за законодаването (Законодателна власт). Към общото понятие "парламентаризъм" спадат различни правителствени типове, например Президиална система (както в САЩ) и Парламентарна система (както в Англия и Германия).

Плурализъм

Според разбирането на западните демокрации плурализма е формата на ред на техните общества. Произхожда се от множество свободно създадени политически, стопански, религиозни, етнически и други групи по интереси, които са в конкуренция помежду си и се стремят към политическо и обществено влияние. На плуралистичната теория принадлежи твърдението, че този процес не се осъществява под формата на неорганизирана борба с всички средства, а под формата на конструктивни, основаващи се на компромиси събития с цел постигането на задоволителни резултати за всички. При това все пак не се предполага, че този процес по естествен път се самоподхранва и води да една утопична хармония, а се очаква от държавата да усеща недостатъците в тази конкурентна система и да се намесва коригиращо (например чрез подпомагането на особено слаби групи).

Президиална ситема

Президентската система, републиканска форма на управление, която предоставя на президента като държавен глава значителни права за политически действия. Докато произхождащата от конституционализма западноевропейска конституционна система отрежда на президента една предимно представителна роля, конституцията на САЩ например признава на президента една значителна цялостна власт, като за сметка на това времето на службата му е относително кратко. Президентът на САЩ е държавен глава и шеф на правителството, висш командващ и водещ външната политика. Той е независим от парламента (няма Парламентарна система), и не сформира правителство в истинския смисъл, а назначава държавни секретари като съветници, които той има право да освобождава от длъжност. Друга форма е развила Франция при Шарл де Гол (конституцията от 1958г.), преди всичко във връзка с решения чрез народно гласуване (както още Наполеон I. и Наполеон III.). И в двата случая парламента остава на заден план, а Изпълнителната власт е изцяло притежание на правораздаващата власт.

Съдебна власт

В една изградена според принципа на Разделение на властта правова държава, юрисдикцията е задача на съдилищата и работещите в тях независими и подчинени само на закона съдии (...); Те упражняват в рамките на своята законово определена компетенция и в законово уредено дело (процес) юридическата власт или юрисдикцията (от лат. ius = право, dicere = говоря), или наречена Judikative (от лат. iudex = съдия, iudicatio = съдебно проучване, присъда), затова наречена съдебна власт.

Репрезентативна система

За разлика от народната (плебисцитна), репрезентативната демокрация е тази демократична държавна форма, при която политически активните граждани участват в политическия живот предимно или изключително чрез парламентарни избори. Репрезентативната система изхожда от основното схващане, че политическото действие на множество хора е само тогава възможно, когато някои от тях (представители или депутати) "предварително получават пълномощие и поръчка да действат съвместно за своите поръчители, и се задължават спрямо тях на основание на тяхното колективно решение" (K. Льовенщайн). Поема се от органи, които (според теорията) действат в името, но без обвързващо поръчение на народа (свободен мандат).
(...) Съществува чиста репрезентативна сисетма, в която политически активните граждани участват в политическите решения изключително чрез избори за репрезентативни органи, и репезентативни системи, които малко или много са преплетени с плебисцитни елементи, и в които избирателите влияят върху законодателството чрез Народно решение (например в Швейцария).

Народно искане

Искане относно определено законодателство или друго държавно решение, което е предвидено от парламента или е поставено за народно гласуване. Народните искания са предвидени в много конституции. За да се стигне до желаното решение, е необходимо определен процент от имащото право на гласуване население в определен срок да е изразило чрез подпис молбата си за народно искане.

Народно решение

Решение по законодателни въпроси чрез народа, това означава чрез всички имащи право на глас (=избиратели); (също "всенародно гласуване").

Народен суверенитет

Според принципа на народния суверенитет цялата власт произтича от народа. Според това всяка държавна власт трябва да е легитимирана от народа. Принципът на народния суверенитет не изисква политическите решения да биват вземани непосредствено от народа, например чрез народно решение. Той изисква само това, всички държавни носители на решения да дължат в крайна сметка позицията сиопределена от властта на народа, или непосредствено чрез избори от народа (например депутатите в парламента), или да са поставени посредством избрани от народа представители (например едно парламентарно правителство или назначената от него администрация).

Избирателно право

Как конкретно функционират изборите и как гласовете се изчисляват в парламентарни места, се определя от избирателното право в държавата. То е оформено по различен начин в отделните страни и има огромно влияние върху структурата на правителството и партийната система. Но във всички държави управлението е временно. Затова през определен период от време трябва да се проведат избори. Народът трябва да свали правителството по мирен начин, ако не е доволен от него.


[извадка от: Бундес-централа за политическо образование: Парламентарна демокрация 1, Информации за политическо образование Nr. 227, 1993 и Енциклопедия Bertelsmann Discovery 1997]
....................................................................................................................
Медиокрация
...
 И тъй като тази ситуация продължава вече повече от три десетилетия,
то можем да говороми за „медиокрация” ( терминът „медиокрация” означава власт на медиума, тоест на посредника, но е също така и власт на посредствеността..).
Дон Морисън точно описва властта на посредствеността,
но той я свежда само до цифрите на пазара, които са доминиращи в Америка. ...
--------------
Статия на американския журналист Дон Морис
----------------
http://knigi-news.com/?in=pod&stat=2548&section=11&cur=10

Термин и принципи - пряка демокрация

Пряката, наричана още директна демокрация е форма на политическа организация на обществото, при която основните решения се приемат и прилагат непосредствено от гражданите, за разлика от представителната демокрация, при която хората гласуват за представители, които след това гласуват и изпълняват от тяхно име политическите решения. Прякото осъществяване на властта от народа може да бъде в общонационален/общонароден и местен мащаб, различни форми за приемане на решения от самото население от обществен и местен характер(например участие в бюджетирането).

В зависимост от степента на употреба, пряката демокрация може да доведе до приемане на управленски решения, изготвяне на закони, директно избиране или отзоваване на длъжностни лица и издаване на съдебни решения. Много страни, които са представителни демокрации, позволяват използването само на три ограничени лоста за пряка демокрация: референдум, гражданска инициатива(петиция за референдум) и отзоваване. В Швейцария решенията, взети от населението чрез референдуми (т.е. с пряка демокрация), категорично се налагат над решенията, взети от политическите партии (т.е. с представителна демокрация).

Пряката демокрация предполага наличие на постоянно и енергично участие на обществото като цяло в обществените дела. Тя е едновременно процес на обсъждане, на вземане на решения и прилагането им на практика. Тя е държавна система и начин на социално съжителство. Субстанцията на всичко това е автономията на общество, което само създава законите си и е директно управлявано от свободни и равни граждани. 

Пряката демокрация е непосредственият начин да се взимат решения в едно общество. Това значи от нас за нас, без лидери, представители, инструктори и други такива. Пряката демокрация се формира от обикновените хора/граждани без почести и титли. Както К. Касториадис твърди „ако една демокрация не е пряка, то тя не е демокрация". Тя не е теоретически текст от идеи, а практическа реалност. Тя означава да си върнем свободните публични пространства в кварталите и да създадем отворени публични асамблеи, където всички решават, всички участват, всички контролират. Пряката демокрация се появява винаги и навсякъде, където хората, обществото поемат живота си в своите ръце. Когато говорим за равенство, ние имаме предвид политически значително равенство, а именно, равни възможности за истинско участие в процесите на създаване на институции и в упражняването на каквато власт съществува в обществото.

Пряката демокрация не е утопия (Явор Тарински)

Един от най-често срещаните аргументи срещу пряката демокрация е, че тя звучи като много добра идея, но е неприложима на практика. Никога не е била осъществявана и никога няма да бъде. Твърди се, че тя може да съществува единствено под формата на референдуми, провеждащи се отвреме на време, чрез които населението да може да влияе на държавната политика, но не и в класическия смисъл на термина като бездържавно автономно общество, пряко управляващо своите публични/обществени/ дела. Истината е, че повечето хора, които срещаме в нашето ежедневие, нямат и най-малка идея, че са съществували и продължават да съществуват практически примери за самоуправление. Това се дължи на мълчанието на мейнстрийм медиите/умишленно или поради незнание/ относно съвременните хоризонтални практики. Тези от тях, които успеят за кратко да изплуват на повърхността на мейнстрийма биват посрещани с ирония, насмешка и опетняване от политици и технократи. Тук ще представя накратко само някои от примерите от миналото и настоящето, които чрез своите практики доказват, че един друг свят е възможен.

Постигането на най-широката и смислена пряка демокрация изисква всички икономически и политически обществени структури да се основават на местни групи, които са истински, органични социални единици. Пряката демокрация със сигурност изисква физическото присъствие на гражданите на дадено място, когато трябва да бъдат вземани решения. Но това не е достатъчно. Също така е необходимо тези граждани да формират органична общност, да живеят, ако е възможно, в сходна обществена среда, да бъдат запознати, чрез ежедневните си дейности, с въпроса, който трябва да бъде решен и с проблемите, които трябва да бъдат преодолени. Само в такива единици политическото участие на индивидите може да стане пълно, хората да знаят и да усещат, че тяхната намеса е значима, че истинския живот на общността се определя от нейните членове, а не от някоя външна висша сила, която действа от „нейно“ име. Следователно трябва да има максимална автономия и самоуправление за местните единици.

Принципи на пряката демокрация:

  1. Политическо равенство – гражданите участват наравно в диалозите и в решенията.
  2. Отстранимост – при пряко-демократичните структури участниците, които поемат отговорности често трябва да бъдат отстранявани и редувани. Това означава, че задачите трябва да се разпределят по ротационен начин. Така се избягват неофициалните лидери, бюрокрацията и дисхармонията между говорене и действие.
  3. Достъп до знание и информация – гражданите, които имат право да решават, би следвало да се информират и образоват свободно. Това ще им помогне да правят сигурни и колективни стъпки и избори.
  4. Автономията на пряко-демократичния процес – пряката демокрация не е режим, който създава перманентни институции, а непрекъснат процес, непрекъсната възможност за участниците да изграждат техни институции и закони. Хората, в този случай, са свободни да откриват нови начини на създаване и организиране на техния социален живот, на самоуправление. Те експериментират продължително със структурите, които използват и тяхната гъвкавост, така че да могат да ги променят, когато им се наложи. Така че, говорим за разнообразие от версии, които социалния живот може да приеме, в зависимост от района, специфичните обстоятелства, опитът, който придобиват и новите ценности и значения, които се появяват.
  5. Взимане на решения – решенията могат да бъдат вземани с консенсус, с единодушие или с мнозинство според желанието на участниците (така че, не съществува една готова рецепта, която трябва да бъде следвана).
  6. Представителство и посредничество – пряката (незабавна, директна) демокрация изключва посредничеството между обществото и институциите. Представителството, каквото го познаваме днес е също премахнато, не само защото е посредник в начина, по който решаваме задачите си, но и защото решенията трябва да бъдат изпълнени от всички. Така че, имаме две значения на думата ”пряка“ : незабавността на вземане на решенията без посредници (начина) и незабавността на постигането им без бюрократични структури по средата (действието).
  7. Участие в решенията според степента, от която си повлиян от тях – това е единственият критерий, според който някой може да разбере нивото на своето участие в решение. Всички, които са повлияни от решенията трябва да имат правото да им придават форма.
  8. Съществуването на много местни асамблеи (в квартали, общини, работни места, училища и т.н.), които комуникират помежду си, е основата на пряката демокрация. Участието в тези асамблеи не е задължително, но трябва да бъде колкото се може по-отговорно и по-редовно. Комуникацията между местни асамблеи създава хоризонтална(не-йерархична) мрежа, която служи да координира необходимите тези и действия.

Пряка и непряка демокрация

Пряката демокрация се отличава от представителната демокрация – осъществява властта чрез избраните от народа/гражданите представителни органи. В политическата история се срещат ситуации за използване институции на непосредствена демокрация в ущърб на представителната и обратно. Примери от българската история са референдумът за премахването на монархията през 1946 и този за приемането на т.н. ”Тодорживковска конституция“ през 1971.

 

Значение на думата „представител“ в пряката демокрация:

Пряката демокрация в други страни

Най-старата известна пряка демокрация се е практикувала в античността в Атина и е известна днес под името „Атинска демокрация“.

Прякото (непосредственото) народовластие е изходяща от принципа за самостоятелните решения на хората по своите проблеми, без каквато и да било подкрепа на държавно-представените институции.

Единствената страна в днешно време, която се управлява в решаваща степен чрез пряка демокрация, е Швейцария. Това става не само чрез общински събрания на имащите право на глас, а най-вече чрез референдуми на общинско, кантонално и федерално ниво (с бюлетини, по пощата или вече и електронни), инициирани от самите граждани, като няма никакви ограничения за темите и въпросите, които те уреждат. При това гражданският вот дефинитивно веднага се приема за закон, независимо от позицията на избираемите политици – тяхната роля е само да прилагат и изпълняват това, което гражданите са наложили чрез своя вот.

Аристотел
Интересно е да се сравни мисленето на Медисън, основателят на тази държава, с първата голяма книга за политика, а именно "Политиката" на Аристотел.
Аристотел изследва много видове системи и решава, че не харесва нито една, но казва, че от всичките може би демокрацията е най-добрата.
(Не е на Чърчил, както обичат да цитират и лъжат днешните демократори)

"Демокрацията (от гръцки: δημοκρατία, „народовластие“) или народовластието е форма на управление, при която държавната власт произтича от народа чрез консенсус (консенсусна демокрация), референдуми (пряка демокрация) или избрани представители (представителна демокрация)
Казва също, че демокрацията има един проблем, същият, който Медисън забелязва векове по-късно. Той (Аристотел) казва, че ако в Атина всички имат право да гласуват, бедното мнозинство ще атакува имуществото на богатите настоявайки то да бъде разпределено,
а според него, това е несправедливо.

от Уикипедия, свободната енциклопедия 

Континуитет -  /от Уикипедия, свободната енциклопедия/

Континуитет е теория в международното право за непрекъснатост на държавата като субект на международното право и непрекъснатост на международните държавни задължения. 

Компромис

1. Споразумение на основата на взаимни отстъпки. 
Постигам компромис. Стигам до компромис. 

2. Отстъпка от собствените разбирания или съвест.

Дефиницията за олигархия,

която ползваме в социалните науки, е система, в която участието на масите
е ограничено до гласуването за един или друг представител на елита в периодични избори.

Между изборите се очаква масите да мълчат, да спазват нормалния си начин на живот, докато елитът решава и управлява света, а те/гражданите/ могат да гласуват отново след четири години. Затова олигархията е система на управляващия елит, при която той е малко по-мек от управляващия елит при военна диктатура, например.

При олигархията се вижда,
че социално-икономическата система не се променя и не се демократизира.
Богатството не се преразпределя по долните етажи. Липсва по-справедливо разпределение на богатството и ресурсите.

Ключът е
социално-икономическа диктатура и свободни избори, това е рецептата за олигархия.

В демокрацията на участието има не само повече участие на хората/гражданите/ в управлението на техните ежедневни дела, но и демократизация на икономиката и демократизация на социалните отношения.

В 21-ти век не може открито да се говори за управлението на богатите.

Това не звучи добре.
Разработените пропагандни методи се ръководят от "компетентните":
технократски елит, отговорни хора, образовани.

Има много литература по този въпрос, но може би най-добрият източник
е главният обществен интелектуалец на 20-ти век в САЩ - Уолтър Липман/Walter Lippmann/

Високо уважаван коментатор на обществото и теоретик на демокрацията.
През Първата световна война тези, които по-късно стават основатели на съвременното развитие на медиите, методите на комуникация и приложението им в масовите медии, повечето работят като пропагандисти
по време на Първата световна война. Често са сравнително млади хора
и още изграждат собствените си идеи.

Един от тях е Уолтър Липман, който остава и до днес едно от светилата,
възприемащи обществото по определен начин.
Днес Уолтър Липман е известен като "Бащата на американската журналистика".

По време на войната той е водещият автор на брошури и редактор на един от
отделите за пропаганда в САЩ. Също така работи като началник
на групата "Разследването", една полуразузнавателна агенция.

Въпреки големия скок, оставящ ерата на монархизма в историята, новите държави запазват идеята, че богатият елит има право да властва над мнозинството от населението.

Назад във времето с около 200 години, когато сме се формирали като нация /USA

Иска ми се да видите тази държава тогава.

Джордж Вашингтон е робовладелец.
Джеймс Медисън е робовладелец.
Томас Джеферсън е робовладелец.

Интересно е, че Джеферсън, който е
най-демократичният от всички, не присъства на Конвенцията във Филаделфия. Бил е посланик във Франция и заимства много радикални идеи от Френската революция