Typography
Според  повечето  лингвисти  след  6  век започва и обособяването на циганския език, изпитал влиянието на редица други — персийски, арменски, гръцки. В Персия цигани за пръв път идват през 224 – 241 година сл. Хр., търсейки работа в двора на шах Ардашир І Папак.
На територията на днешен Иран те се разделят на два основни диалектни клона — бен и пхен  (според  собствената  им  дума  за  сестра).  Носителите  на  бен­диалектите  остават  в  Средния Изток, а останалите поемат на запад и на север, при което се обособяват редица нови диалекти.
През 661 година в рамките на Арабската империя са отведени множество индийци (зоти) в Месопотамия.
През 670 и около 710 халифите Муавия І иУалид І разселват зоти от Басра и Месопотамия като цяло в
Антиохия.  През  820  година  зотите  създават  своя  независима  държава  на  територията  на  Месопотамия,
което  води  до  четиринайсет­годишен  конфликт  с  Арабската  империя,  приключила  с  победа  за  арабите.
Зотите се заселват в пограничния град Айнзабра,  през  855  година  при  битката  край  Айнзабра  арабите
търпят поражение от гърците. В плен във Византия са отведени множество зоти.
по-малко негативен смисъл и използването й е наложително, за да се променят нагласите на обществото към тази етническа група"
Към 8 век циганите навлизат в азиатските владения на Византийската империя, а към 10 век те вече са в
Египет  и  Северна  Африка.  Дошли  в  Египет,  циганите  се  смесват  със  скитащи  коптски  племена,
възприемат от тях старохристиянските догми и усвояват умението да гадаят и да предсказват бъдещето. И
до  днес  едно  от  названията  на  циганите  на  Балканите  (в  Република  Македония  и  някои  райони  на
България) е „гюпци“ (египтяни). Английската дума gypsies също предполага египетския път на циганите
(от Egyptians «египтянини») (Същото важи за испанската дума за циганин „gitano“ и др.). От Египет, през
Егейските  острови  и  Гърция,  през  11  век  циганите  попадат  в  Европа,  а  през  14  век  вече  скитат  из
повечето европейски страни.
Съдбата им в техните приемни родини не е лека: известно е, че в повечето страни с циганско присъствие
както основното население, така и циганските малцинства поддържат съзнателна изолация едни от други
в много области от своя живот. Често дистанцията се превръща в дискриминация.
В  България  има  група  на  турски  цигани,  която  по  антропологическите  си  черти  напомня  по­скоро
дравидски  тип,  отколкото  индоевропейски.  Съхранилата  се  групова  организация  повтаря  и  консервира
характерни  черти  на  индийската  каста.  Характеристиките  на  циганската  група  отговарят  напълно  на
чертите на подразделенията на кастите – индийските джати.
Настанали  се  масово  на  Балканите  през  ХIII  –  ХIV  в.,  през  ХІХ  в.  те  са  вече
отколешни  съжители  на  разнородното  население,  обитаващо  европейската
част  на  Османската  империя,  и  въпреки  това  продължават  да  заемат  най­
ниските  стъпала  на  социалната  йерархия  –  и  властите,  и  отделните конфесионални и етнически групи приемат с недоверие циганите. Социалният им статус не зависи от това дали са уседнали или чергари, дали са християни или мюсюлмани. Причините  за  това  положение  на  циганите  могат  да  се  търсят  най-­вече  в  непоследователното  им религиозно поведение и еклектичната им култура. Изключително адаптивни, те бързо усвояват езика и някои  религиозни  ритуали  на  заобикалящите  ги  етнически  групи,  като  показват  определено предпочитание към религията на доминиращите. Предимно християни до завладяването на полуострова от османците,  те  скоро  приемат  религията  на  завоевателя  и  през  ХІХ  в.  броят  на  циганите  мюсюлмани значително  надхвърля  този  на  християните.  Вътрешногруповата  едногамия,  от  друга  страна,  гарантира запазването на собствения език, семейната организация и традиционните занятия.Фактът,  че  културата  им  е  безписмена,  винаги  поставя  циганите  в неравностойно  положение  спрямо  големите  конфесионални  и  етнически общности  в  рамките  на  Османската  империя.  Практикуваната  от  тях  религия остава в сферата на ритуала и няма връзка с по­високи теологични пластове. В  циганската  религиозно­обредна  система  спокойно  съжителстват мюсюлмански  и  християнски  празници,  но  представите  им  за  добро  и  зло идват  не  толкова  от  свещените  книги,  колкото  от  собствени предмонотеистични  митологични  и  религиозни  конструкции.  Всичко  това  е повод  за  постоянно  пренебрежение  и  санкции  от  страна  на  двете  големи
монотеистични религии, християнството и исляма.
Тези  особености  на  циганската  култура  определят  и  уникалното  положение  на  групата  в  социалната структура  на  Османската  империя.  Независимо  коя  религия  изповядват  –  християнството  или  исляма, циганите плащат определения от шериата данък на неверниците – джизие. Циганите мюсюлмани нямат право  да  стават  мюсюлмански  духовници,  нито  да  служат  като  воини  в  армията  на  султана.  Нерядко  в данъчните  регистри  те  се  записват  с  пояснението  “циганин,  който  се  нарича  мюсюлманин”.  В отделни случаи, когато някой циганин мюсюлманин пледира пред кадията срещу заплащането на джизие, той е принуден да доказва, че редовно изпълнява предписанията на исляма и че няма нищо общо с другите цигани.  Въпреки  обичайната  практика  постъпленията  от  джизието  да  се  използват  за  нуждите  на армията,  в  повечето  случаи  сумите,  събрани  от  циганите,  се  предоставят  на  отделни  джамии  и имарети.Със  същото  недоверие  към  циганите  се  отнася  и  православната  църква.  Още  от  предосманско време тя ревниво брани паството си от досега с циганите. В послание на патриарх Атанасий І (1289­1293; 1303­1309)  на  вярващите  се  препоръчва  да  избягват  циганите,  които  имат  дяволски  умения  и предразполагат хората към извършване на грехове. В някои от номоканоните пък изрично е записано, че “цигани срещу цигани свидетелствуват, но не и срещу други”. Утвърдено чрез законите от политическите и религиозните власти и наложено в практиката, това отношение до голяма степен предопределя образа, който другите – било българи, било турци, било гърци, било евреи, си създават за това население.Според най-­разпространената версия, в България циганите идват през 11­12 век през Византия. Някои
автори обаче (Найден Шейтанов, Елена Марушиакова и Веселин Попов) приемат, че в началото на 9 век в
Тракия са се заселили „атцингани“ заедно с павликяните от Мала Азия.
Цигански  общности В  България  циганските  общности  се  делят  на  различни  групи  и  подгрупи,
различаващи се предимно по говоримия от тях диалект и традиционен мъжки занаят. Основните групи са
значително обособени една от друга (макар че след 1989 г., особено с навлизането на протестантските
деноминации,  се  наблюдава  отваряне  и  екзогамни  бракове  –  предимно  в  големите  градски  махали).
Подгрупите  обаче  не  са  така  ясно  диференцирани  и  е  възможно  да  бъдат  променени  в  хода  на
индивидуалния жизнен цикъл в зависимост от смяната на занаята или района на местоживеене. Между
различните субгрупи в дадено селище обикновено има някаква йерархия (която в дргуо селище може да
изглежда в точно противоположен ред), но не съществува ясна йерархия на национално ниво. (Пампоров,
2004)
Циганските групи имат консервативен характер. В големите многочислени уседнали цигански общности
границите между групите са отсъпили място на цялостно циганско самосъзнание. В тези нововъзникнали
общности част от предишните норми на живот и поведение са отпаднали, напр. „мешарето“, „купуване на
булката“ и др., други обаче продължават да съществуват: ендогамия, чистота на кръвта, ранна женитба
под влияние на родителите, девственост на булката и др. (Пашова, 2004).
Етнически групи
Влашки 
Те  са  преминали  на  север  на  територията  на  Влашко  от  ХIV  век  насам  и
завърнали  се  в  България  след  освобождаването  им  от  робството  през  1854  – 1857  г.;  не  влашки  цигани  –  групи,  останали  в  България  още  в  периода  на  тяхното  пристигане  тук.  Циганите  в  Североизточна  България  могат  да  бъдат разделени  на  две  основни  групи:  първата  е  на  отседнали  цигани,  които  от своя  страна  се  делят  на  две  подгрупи  според  религията  си  (мюсюлмани  и християни),  с  вътрешни  подразделения  съобразно  професионалната  им специфика и втората – чергари, разделени по същия принцип на мюсюлмани и християни и съответно според професията им.Лударите (или Рудари) се самоидентифицират като „власи“ или „румънски цигани“. Говорят диалект на
румънския език. Според поминъка си те се делят на няколко подгрупи – в едната са урсарите (мечкари) и
маймунарите,  а  в  другата  – лингурари  (копанарите),  които  правят  дървени  лъжици  (от  където  идва  и
името им: лингура (рум.) – лъжица) и копанки. До скоро урсарите обикаляха страната – предимно през
топлия  сезон  –  но  в  момента  са  останали  само  2  семейства  които  практикуват  мечкадарство,  тъй  като
мечките им бяха откупени и интернирани в резерват „Белица“ от природозащитната организация „Четири лапи“
Калдерашя
Калдерашите  са  известни  още  като  „сръбски“  или  „унгарски“  цигани,  „келдерари“,  „калгараши“, „кардараши“  и  „върбани“.  Традиционната  религиозна  принадлежност  на  калдерашите  в  България  е Източното православие, докато в Западна Европа и Северна Америка са католици. Името на тази циганска субгрупа произлиза от румънското „caldera“ – котел. Значителна част от тях идват в България в периода между Първата и Втората световни войни от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Северна Сърбия (Войводина). Биват заставени да уседнат през 1958 г. с постановление №258 на Министерския съвет, но реално  продължават  да  чергарстват  до  1975­76  г.  Държат  на  строго  групово  обособяване,  строго ендогамни, спазват старите цигански норми и правила на поведение. Поради спецификата на своя занаят – котларство и бакърджийство, те не образуват свои махали (макар че в последните 10 години подобни процеси се наблюдават във Варненско и Пловдивско) и живеят разпръснато предимно по села и малки градове.  Калдерашите  са  субгрупата  с  най­м-ного  „барвале“  –  големци,  богати  хора  от  циганските общности  в  страната.  Известни  са  с  това,  че  характерната  професия  при  младите  момичета  е джебчийството,  а  при  по-­възрастните  жени  –  хиромантията  (врачуването  на  ръка).  Специфичен потестарен  орган  за  разрешаване  на  вътрешните  конфликти  между  отелните  членове  и  родове  при калдерашите  е  т.нар.  мешере  (познато  в  Западна  Европа  като  „kris“)  –  своеобразен  трибунал  adhoc, характерен както за някои райони в Индия (т.нар. панчаят), така и за отделни селища в Източна Турция – от където вероятно произлиза и самата дума „мешере“ (Пампоров 2002).
Йерлии  
Като  най-­многочислена  квалификация  е  посочена  междугруповата  общност  на  т.  нар.  „йерлии“
(Марушиакова, Попов, 1993). Йерлии идва вероятно от турски (yerli – роден, местен). Разглеждат себе си
„с  висок  морал  и  модерен  манталитет“  в  сравнение  с  други  цигански  групи.  Най-­големите  и
приблизително  равни  по  численост  са  даскане  рома  („български  цигани“)  и хорахане  рома  („турски
цигани“).
Хорохане ­ромa са може би най­-многобройните роми в България, но при голяма част
от  тях  от  десетилетия  се  наблюдава  силен  процес  на  турчеене,  поради  което  те
предпочитат  да  декларират  себе  си  като  турци  и  да  използват  турски  език.
Въпреки  този  процес  съществуват  и  добре  запазени  разклонения  на  хорохане­рома
като дръндари, къткаджии и др., които пазят своето самосъзнание и език.
Дасикане ­рома  са  по-­малобройни,  но  сред  тях  процесите  на  българизиране  са  далеч
по-­слаби.  Съществуват  добре  запазени  разклонения  на  дасикане­рома,  напр.  т.нар.
влахички цигани, бургуджии, които ясно демонстрират ромската си принадлежност
и наричат себе си „парпул­рома“ – „истински цигани“.
Дасикане рома са православни християни в по­ново време се наблюдава тенденция към протестантството,
а  хорохане  рома  са  мюсюлмани.  Вероятно  по  време  на  османското  робство  възникват  и  другите  две
наименования  дасикане:  в  някои  цигански  диалекти  „дас“  означава  роб,  оттам  дасикане  за  робското
положение на християните в османската империя. Йерархично тези две групи се делят според занаяти или
диалектни  особености  на  езика,  като  напр.  живеещите  главно  по  селата  бургуджии,  музиканти,
кошничари, калайджии, джамбази и други (Пашова, 2004).
Други
Калдерашите са познати като „сръбски цигани“. Те са една от най­малобройните общности в България, но
са  най­разпространената  в  Западна  Европа  и  Северна  Америка.  Сред  тях  има  най-­малко  образовани,
живеят на кланове. Джебчийството е чест занаят за жените от тази общност.
Днес страните с най-­голямо циганско население са Румъния, България, Унгария, САЩ, Сърбия и Словакия.
Общият им брой по света се оценява между 5 и 10 милиона души, като цифрата непрекъснато расте.